Тортила е шипоопашата костенурка, намерена някога много отдавна в околностите на Сливен. Била е малка костенурка и хората, с които е пресякла пътищата си са преценили, че тя е неспособна да оцелее в жестокия заобикалящ свят и са решили да и помогнат. Занесли я вкъщи и се грижели за нея дълги години. Нищо не и липсвало сред тях. Можела да обикаля из целия апартамент, хранели я с вкусни плодове и зеленчуци, били много грижовни и много я обичали. Минавали години и костенурката бавно растяла. Семейството растяло и остарявало с нея и един ден се пенсионирали, напуснали града и се установили на село. За костенурката Тортила дошли славни времена. Тя усетила забравения дъх на тревите, полъха на вятъра, топлината на слънчевите лъчи… отдавна забравени неща, толкова забравени, че почти били непознати. Но не траело щастието на костенурката дълго, защото само седмица по-късно семейството се увеличило с още един питомец – игриво куче. В двора сред високите треви, където оставяли Тортила, ненадейно се появявал косматия веселяк, хвърлял се радостно върху нея, търкалял я, бутал я, преобръщал я, захапвал и я понасял стремглаво нанякъде. Когато му омръзвала играта с нея, оставял я, но колко рани имало по нея! Всеки път надрасквал и оставял малки следи от зъбите си по черупката и. Кръвта засъхвала за да се появи отново следващия път, когато немирникът я намерел. Един ден стопанинът и я открил в тревата, вдигнал я да и се порадва и видял белезите. Отдолу имало инфектирана рана и той много се разтревожил.
Няколко дни по-късно Тортила беше настанена в Центъра за костенурки. Били минали 18 години от живота и в плен при любящото семейство. Имаше дълъг израстък на горната челюст, който приличаше на клюн. Беше израснал през годините хранене с меки плодове и зеленчуци и поради липса на твърдите изпилващи челюстта треви на горските поляни. Липсваха нокти на краката и, защото отдавна бяха изтъркани при опитите да копае в теракота на апартамента. Нямаше инстинкт да се заравя като останалите и не правеше никакъв опит да общува с тях. Но най-лошото беше неправилно развилата се рахитична черупка, напълно лишена от оцветяване, поради липсата на естествена слънчева светлина. Чертири години по-късно, Тортил (защото Тортила всъщност се оказа момче) копае, заравя се, хибернира, храни се скубейки здраво тревата, гони женските костенурки да се чифтосва с тях, гони останалите мъжки, които се появяват в неговата територия, а последните четири годишни кръга по щитчетата на черупката му са оцветени и подчертават съответните години живот на открито под слънчевите лъчи. Само рахитичната черупка напомня миналото. Костенурки като Тортил не са рядкост. Историите им се различават, но едно ги обединява – обичта, с която са „отглеждани”. За костенурките нашата обич е отровна, задушаваща, отнемаща и бавно ги убива. Нека да не им отнемаме природата! Има начин да им помагаме без да им вредим.