Животните, също както и хората могат да се появят на този свят с недъг. Разбира се, за това никой не научава, не се правят животоспасяващи кампании, не се обсъжда в медиите. Недъгавите тихо умират, отстранени от естественият подбор. Но понякога ги намира човек, който се заема да ги спасява. Тогава неговият живот също се белязва с дамгата на недъга – той го изживява като свой, страда със страдащото животно, дарява му време, внимание, грижа и любов. Или го поверява на грижите на институция, която помага на такива животни. Така преди години с нас се свърза младеж за да ни попита дали можем да поемем костенурче без очи. Точно така – без очи, не сляпо, а без да има дори зачатък на този орган. За нас, хората, които обичат костенурките от цялото си сърце, видът на малкото създание беше повече от покъртителен. То имаше нужда от нас до такава степен, че живота ни се промени, както не сме предполагали. То можеше да се мести от сянка на слънце на принципа на „проба-грешка”, но не успяваше да се храни, дори когато беше заобиколено от храна. Разбира се природата се намеси и няколко месеца по-късно то си отиде, а ние се почувствахме… облекчени. И не защото ни тежеше грижата, а заради болката. Защото недъгът боли повече от рана.
През годините в нашите ръце попадаха и други недъгави костенурки и всеки път се питахме ЗАЩО? Защо природата ги ощетява по толкова жесток начин? Нали никому не са сторили зло… Отговорът дойде с друго едно бебе, излюпено в нашия център. Това костенурче беше с две глави и шест крачета и изглеждаше така, сякаш някой беше съединил две костенурки в една през средата. И докато се чудехме защо – отговорът дойде от небето, когато над главите ни се случваше да забучи селскостопанския самолет, който отиваше да разпръсква химикали над нивите. И майката на това бебе беше яла тревата, върху която беше изсипвал отрова. Резулатът беше, че това същество беше просмукало цялата отрова в организма си по време на своето ембрионално развитие. То живя кой знае как… почти два месеца. А отровите продължиха да се сипят.