Когато любовта убива

Петък вечер е. Телефонът звъни, непознат номер. Вдигам. Отсреща забързан женски глас ми се извинява за късния час и пита дали ние сме Фермата за костенурки, не, Резервата за костенурки. Обяснявам, че сме Център за рехабилитация и размножаване на сухоземни костенурки и че приемаме болни, ранени или костенурки, намерени на нетипични за тях места, помагаме им, лекуваме ги и ги освобождаваме обратно в природата. Да, да, тя знае това, затова се обажда. Звъняла в редица ветеринарни клиники вчера и днес, но никой не можел да помогне на нейната костенурка. Тя е много зле. Сухоземна е, има я от 17 години. Намерила я като бебе и я спасила. Щели да я изядат кучета или диви животни, била е толкова мъничка. Повече от месец отказва да се храни, не се движи и вече не си отваря очите. Много е зле, можем ли да я приемем? Да, разбира се, ще я приемем. Питам я къде се намира за да я насоча към съответната екоинспекция, която издава разрешително за приемане на костенурки при нас. Длъжни сме да изискаме такъв документ, такъв е правилника за Спасителните центрове за диви животни в страната. Процедурата е толкова неприятна за жената, колкото и за мен. Знам, на никой не му се занимава излишно с още една институция. Прекъсва ме – ама тя е много зле костенурката, нямаме време за губене, може ли веднага да я докара? Обяснявам, че зеления телефон на екоинспекцията е денонощен, нека да пусне сигнал и да се чуем. Нужно ми е съгласието на дежурния експерт по биоразнообразие и я приемаме. Засипва ме с въпроси. Не, нямаме твърдо работно време, приемаме ги и през почивните дни, ако трябва и нощем посрещаме на автобусната спирка кашона с ранена костенурка вътре, изпратена от другия край на страната. Затварям и благославям за пореден път късмета си да живея там, където работя, да работя, там където живея. Това е не толкова работа, а мисия. Мисията да помагаш за оцеляването на онези, които са се появили на сцената на живота в отдавна отминал еон, още преди тежките стъпки на динозаврите да започнат да отекват по земята. Удивително древни, днес костенурките са безкрайно уязвими със своята броня, на която разчитат да ги пази. При опасност дори не правят опит да избягат, а се скриват в черупката си и чакат тя да отмине. А когато опасността ги връхлита, от тях остават размазаните им тела, които древната броня е безсилна да защити. Това се случва ежедневно по пътищата, под багерите на нивите, при разораване на нови терени за селскостопански площи,  курорти и голф-игрища, при пожари, дори при срещи с кучета и хора. Костенурката е може би единственото диво животно, което ще посегнеш да си вземеш вкъщи без страх. Това животно, видяло десетки други да се появяват и изчезват, днес само΄ е на ръба на изчезването. И ако приматите оглавяват класацията на най-застрашените животни на планетата, костенурките са втората група гръбначни животни, които ги следват. Защото само четири от хиляда новоизлюпени бебета достигат до половата си зрялост, за която са нужни 13-14 години. И ако няма консервационни центрове в страните, където костенурки все още се срещат, нашите внуци ще ги гледат на страниците на книгите за изчезнали животни.

Жената се обади отново. Наближаваше полунощ. „Тук съм, намерих ви, нося ви я” – каза. Посрещнах я и поех костенурката. Животът я беше напуснал. Жената ме гледаше в очакване да предприема нещо. Промълвих, че костенурката си е отишла. Не, жива е, но не се движи, ме увери. Тя така хубаво си е живяла досега, била е много щастлива, толкова грижи е получила. Хранела се е от ръка, разхождала се е в целия апартамент свободно, дори в леглото и΄ е спала. Менюто и винаги е било от свежи плодове и зеленчуци. Как така ще умре, нали всичко си е имала, нали живеели над сто години? Докато жената изливаше емоциите си, осъзнах чудовищния егоизъм на човешката обич към едно животно. Обич, която не мисли за потребността на малкото костенурче, намерено в природата от насъщното му слънце, даряващо го с витамин Д, така необходим за правилното нарастване на черупката му, от богатите на калций горчиви и твърди растения, от нуждата му да копае, инстинкта да се зарови и скрие, да спи зимен сън, да пие вода. Вода! Разбрах, че за тези 17 години в плен костенурката не беше пила вода, защото тя е влечуго и няма нужда от вода. Разбрах, че това животно беше умирало всеки ден през тези 17 години. Разбрах как човешката обич може да убива. Не може ли да направя нещо, ме попита? Де да можех!

Вашият коментар