България е една от няколкото европейски страни, в които все още се срещат сухоземни костенурки, които сред населението са известни с редица народни имена – желка, желва, жълва, горско пиле, костенурица, коритана-жаба и други. Два вида обитават нашата страна – шипобедрена (Testudo graeca) и шипоопашата костенурка (Testudo hermanni).
ШИПООПАШАТА СУХОЗЕМНА КОСТЕНУРКА (Testudo hermanni)
Разпространена е от североизточното крайбрежие на Испания до Босфора. Подвидът E. hermanni boettgeri се среща само на Балканския полуостров – България, най-южните части на Румъния, Македония, Хърватско, Черна гора, Албания, Гърция и Европейска Турция. Подвидът E. h. hermanniе разпространен в Испания, Южна Франция и Италия (без алпийските части и долината на р. По). Интродуцирана е на по-големите острови в Западното Средиземноморие (Балеарските острови, Корсика, Сардиния, Сицилия) и Малта.
В България е разпространена на територията на цялата страна от морското равнище до около 1450 м.н.в. без Добруджа и високите полета и планини в западна България. Много е рядка на североизток от линията Русе-Балчик. В Тракийската низина е също рядка, поради интензивното земеделие и общото изменение на ландшафта. Отделни екземпляри могат да се намерят случайно в Софийското поле и заобикалящите го планини, но те не са автохтонни, а са пренесени там от човека. Тези костенурки (пуснати в неподходящи за тях местообитания) са осъдени на бавна смърт от недохранване или измръзване през зимата. Най-често се среща в нископланински и хълмисти райони, обраснали с храсти и ниски разредени гори. Най-висока е плътността на популациите в районите с храсти и разредени гори в нископланинския пояс в Южна България. Този вид е по тясно свързан с гората за разлика от шипобедрената сухоземна костенурка.
На дължина достига до 36 cm, най-често 15-25 cm. Изцяло дневен вид. През пролетта и есента е активен почти целодневно, а през най-горещите месеци само сутрин и привечер.
Храни се предимно с тревисти растения, главно бобови, сложноцветни и розоцветни, по-рядко с окапали плодове – черници, джанки, дренки. Понякога с растителната храна поглъща и дребни безгръбначни животни – червеи и мекотели.
Копулацията е през април-май, по-рядко през късното лято -от края на юли до август и септември. От май до юли женските снасят два или три пъти по 2 до 5 бели продълговати яйца, които заравят в дупки в земята, на сухи припечени места с южно изложение. За разлика от яйцата на шипобедрената костенурка, тези са леко издължени. Малките се излюпват след 55-100 дни.
Зимуват в рохкавата почва на сухи склонове почти винаги с южно изложение, в които изкопават наклонени надолу дупки с дълбочина от 30 до 90 см. Могат да преживеят кратки застудявания, които водят до спадане на температура в убежището под 0°С. На повърхността излизат през април, по изключение в края на март.
От Малешевска планина над с. Горна Брезница е известен най-голямата в света шипоопашата костенурка с дължина на карапакса около 357 mm.
ШИПОБЕДРЕНА СУХОЗЕМНА КОСТЕНУРКА (Testudo graeca)
Този вид е разпространен по южното и източното крайбрежие на Испания, Балеарските острови (вторично е заселена в Сардиния, Апенинския полуостров, Сицилия, Малта, Крит и Пелопонес), югоизточната половина на Балканския полуостров, Мала Азия, Западен Иран, Сирия и Северен Ирак. Среща се и в тесен фронт по Средиземноморското крайбрежие на Мароко. На Балканите е установена в Югоизточна Албания, Македония, Северна Гърция (включително и на някои острови), Европейска Турция, Румънска Добруджа до делтата на Дунав.
На Балканския полуостров в това число и у нас се среща подвидът (T.g. ibera Pallas).
В България е разпространена в цялата страна от морското равнище до 1300 м. н. в. с изключение на високите затворени полета в Западна България. Отсъства или е много рядка на северозапад от линията гр. Никопол – с. Главаци (Врачанско). По долината на р. Струма се среща на север до гр. Земен (много рядка в Кюстендилското поле). Поради интензивното земеделие днес почти не се среща в Тракийската низина. Отделни екземпляри могат да се намерят случайно в Софийското поле и заобикалящите го планини, но те не са автохтонни, а са пренесени там от човека и шансовете им за оцеляване са минимални (както и за описаната по горе шипоопашата костенурка).
На дължина достига до 39 cm, но най-често се срещат костенурки с дължина 18-25 cm. Дневно активен вид. Активността е най-висока през пролетта. В сравнение с шипоопашатата костенурка е значително по-мобилен вид и извършва по-дълги миграции. Предпочита открити пространства с тревиста растителност, редки храсти и нискостеблени гори. Най-висока е плътността на популациите в окрайнините на широколистни гори, в разредени дъбови гори и в полустепни пространства с рядка храстова растителност. Среща се и по крайбрежни пясъчни дюни в близост до широколистни гори.През летните горещини често навлиза в по-влажни места – храсти и гори, долове и дерета. Храни се предимно с тревисти растения (различни сложноцветни и бобови, но и много други), по-рядко с окапали плодове (джанки, круши и др.). В менюто попадат и дребни безгръбначни животни. За зимуване се заравя в почвата обикновено на южни склонове.
Полова зрялост настъпва след осмата година при мъжките и след десетата при женските. Копулацията е през април-май, рядко през есента. През летните месеци- юни, юли снасят на два или три пъти по 3-7 кръгли яйца с варовикова черупка, които заравят в рохкави почви на препечени места по склонове с южно изложение. Малките се излюпват след 70 до 100 дни. Много често те излизат на повърхността едва на следващата пролет и зимуват в мястото, където са се излюпили. Продължителността на живот на този вид е около 110-120 год.
В България са установени най-големите размери на корубата и теглото и вероятно най-възрастни екземпляри от двата вида сухоземни костенурки в целите им ареали. От района на с. Горни Юруци (Източни Родопи) е известна най-голямата Testudo graeca ibera с дължина на карапакса около 389 mm и тегло 5.860 kg до 7 kg след нахранване.
